Дион, Гърция, преди 2 седмици

Беше крайно досадно когато този (респективно - това), който преследваш, избяга зад океана и се скрие в някакво никому неизвестно градче в Гърция. Не знам за какво си правеше труда, при положение, че знаеше, че щях да го намеря. Нямаше да начин да не го намеря. Аз винаги се справях с това, с което съм се захванала, рано или късно, по един или друг начин. И дори сега, дори да имах само една единствена, и то не особено обещаваща улика, все още бях сигурна, че ще го хвана. Това копеле нямаше да ми се изплъзва вечно.

Когато не знаеш гръцки, ваканцията става още по-ужасна. Ако не беше младата генерация, която масово владееше английски, да бях жестоко прецакана (както винаги). Дори сега едва успях да кажа на бармана, че искам да ми сипе уиски (Джони Уокър!). Трябваше да жестикулирам, соча и гримаснича, за да се разберем, понеже другите наоколо бяха достатъчно заети да се натискат, да танцуват или да се напиват, за да ми помогнат. Но както и да е. Стоях на бара, пиех си питието и оглеждах всички, сканирайки аурите им. Ако този вампир Игор се появеше, радара ми щеше да го засече в момента, в който го забележа. Имах информация, че са го били забелязали два пъти в това долнопробно гръцко нощно клубче, така че аз се надявах информацията наистина да е вярна, защото животът на доста хора зависеше от това дали Игор щеше да се измъкне жив от лапите ми или щеше да загине.

Но най-вероятно щях бързо да му видя сметката, така че ... нямаше място за притеснения.

Една необичайна аура прикова вниманието ми и аз се фокусирах върху нея. Изглеждаше ми толкова позната... но не знаех откъде. Можех да кажа всичко за този мъж - възраст, расова принадлежност, емоционално състояние, здравословно състояние... но не и защо усещането за енергийното му поле ми беше толкова познато. Стиснах чашата си в ръка и тръгнах по посока на непознатият. Заковах се точно пред него, отпих една глътка от уискито и небрежно посочих с пръст към мъжа, гледайки го право в очите, а в периферното ми зрение танцуваше сиянието на аурата му.

- Изглеждаш ми познат. Заплашвала ли съм те някога?

- Извинете госпожице, мога ли да ви помогна?

Засмях се. Опа. Май ме хващаше алкохола. Трябваше да внимавам.

- Не знам. Ти ми кажи - отвърнах, напълно пренебрегвайки учтивата форма, която не/познатият използва.

Да, беше много елегантно от негова страна и доста приятно, че говори английски, но аз си бях такава - груба, цинична. Не преценяваща рисковете, освен ако на лице не са сериозни такива. Поднесох ръба на чашата към устните си, сканариайки отново и отново съществото пред мен и опитвайки се да уловя това, което ми се изплъзваше от ума. Много се дразнех, когато така ми се въртеше една мисъл, но не успявах да я закотвя на едно място и да проумея какво иска да ми каже подсъзнанието. А то определено искаше да ми ми каже, дори да ми изкрещи нещо.

За момент се сетих за амнезията си и годините, които не присъстваха в спомените ми, едва незадавяйки се с алкохола. Ами ако този непознат ми беше толкова подозрително познат, защото съм го срещала преди шестнайстия си рожден ден (всъщност аз не знам кога ми е рождения ден, така че броя годините си с настъпването на Новата Година), но просто не мога да си спомня? Закашлях се, мръщейки се, и изхриптях:

- Виждал ли си ме преди? Моля те, спомни си. За повече от хиляда години живот... все може да си ме виждал някъде.

Името на Фамилията, както просто я наричахме в Байлъкси, ми прозчува по един доста интересно познат начин. Да, разбира се, че бях чувала за Батори - нали те бяха създали Окултната детективска агенция, в която работех от години? Те бяха изградили половината град и бяха на всяка страница в местния вестник, но... Не знам защо, но Батори в моите уши винаги ми е звучало толкова познато, сякаш се познавах лично с членовете, а всъщност единствения член на Батори, който съм срещала, беше Алек Батори, най-възрастният син на Саша и Ванеса Батори, който миналата година намина на посещение в отдел "Убийства" в агенцията, за да види как работим.

- Батори? - стиснах устни. - Явно и ти си от Байлъкси, щом ги познаваш... - въздъхнах. - Не, нямам нищо общо с Фамилията. - помислих си да премълча факта, че работех като окултен детектив в тяхната агенция, но след това размислих. - Само работя в Окултната детективска агенция, която са създали в Байлъкси. - изпих остатъка от уискито на екс и стиснах очи. Алкохолът се разля в гърлото ми, разгорещявайки ме. - Не е възможно да си ме виждал на някой портрет. Аз съм просто обикновен окултен детектив, а Батори са... - на лицето ми се изписа страхопочитание и аз погледнах с поглед, сякаш казвах някакъв неопровергаем и неподлежащ на проверка факт. - ... Батори.

И все пак, той не лъжеше. Можех да го разчета по блудкавото, менящо се и трептящо сияние около тялото му. Което още повече ме объркваше, но се опитвах да мисля разумно, уповавайки се на логиката.

- Впрочем, аз съм Лейлиът.

Влад Батори... Ето, пак онова чувство. Знаех прекрасно кой е Влад Батори, знаех и за мъртвата му съпруга, но не можех да си обясня толкова познатото звучене на тези две имена. Сякаш лично знаех кой е г-н Батори.

Аурата му обаче го издаде. Имаше още нещо да ми казва, но си замълча и не го каза. Господи, как ми се искаше да мога да чета мисли!... Би било толкова по-лесно - с аурите само виждаш настроения и догадки, но мислите, те съдържат директната и безмилостна истина.

До нас седеше някакъв мъж, който беше прекалено зает да мляска момичето, седнало в скута му, че не забеляза малката волност, която си позволих. Напълно безскрупулно се пресегнах и свих бутилката водка (смесването на алкохола беше лошо, но... карай да е весело), пълнейки си празната стъклена чаша, която стискаха пръстите на ръката ми.

- Работя - казах просто и на един дъх пресуших половината от почти пълната чаша, оглеждайки помещението за онзи вампир.

Отстрани сигурно гледката беше леко комична, но в моята работа ни беше позволено да пием, да играем на покер и да се бием, пък и да не беше позволено... аз не съм голям фен на спазването на правилата и това винаги ми е създавало доста проблеми, но на мен не ми пукаше. Как можеше да ми пука за себе си, като аз дори не знаех коя съм? Не знаех нищо за себе си, нищо от миналото си. Дори не бях сигурна дали Лейлиът е истинското ми име. Просто бях намерила хартишка, с написано с разкривен почерк това име и един телефонен номер отдолу. Когато звъннах на номера от един уличен телефон, някакъв малък мобилен телефон завибрира в джоба на дънките ми. Затова и реших, че явно така се казвам.

Изтръгнах ума си от мислите и разсъжденията, в които беше потънал, и отново се фокусирах върху нашият тесен кръг на внимание.

- Ами ти? - отново се огледах за Игор. Нямаше го. - На почивка, далеч от шумната Америка?...

Пресуших и тази чаша, запълвайки празното й пространство с нови двеста милилитра. Вече предвкусвах замайването на главата ми, което, разбира се, не се забави много, но не спрях. Отпих от водката, изучавайки лицето и характера на събеседника ми. Той едва ли си имаше и представа всъщност колко много знаех за вътрешния му свят, но аз щях да си трая. Нищо, че бе Батори - Влад не бе човек, което автоматично го вписваше в графа "Потенциални врагове" и винаги трябваше да си имам едно наум.

Погледнах събеседника си сякаш е пиян, макар прекрасно да знаех, че това бе биологически невъзможно. Хм... Никога не си бях представяла как би звучало пъровото ми име с фамилното такова на Фамилията. Лейлиът Батори. Звучеше ми хубаво, но не това ме притесняваше, а пак онова натрапчиво чувство, сякаш говореха за моето семейство, но всъщност не беше така.

Нямаше логика, а когато нямаше логика, аз не можех да си позволя да вярвам.

Останах със сериозното си изражение на лице, без да казвам нищо сигурно в продължение на половин минута. Това чувство ме объркваше и ме караше нервно да дъвча долната си устна, премисляйки разни невъзможни теории. Накрая изпих алкохола в чашата си и си долях още, изпивайки и тази чаша на екс.

- Май те хваща водката - казах накрая. - Такъв като теб би трябвало да има повече тренинг, не мислиш ли?

Очите ми гледаха надолу. Не смеех да ги вдигна и да погледна аурата на Влад Батори, защото не бях сигурна дали искам да знам дали лъже или казва истината. Беше такава ирония, че можех да кажа толкова много неща за всеки човек на това място, а само за себе си дори не можех да определя точната си възраст или да видя аурата си. Много пъти се гледах в огледалото и се опитвах да доловя някакво сияние, но напразно.

Винаги, когато се чувствах застрашена, започвах да остроумнича и да заливам събеседника си със сарказъм. А това не бе никак хубаво нещо. Подобно държание от моя страна бе индикатор за опасност...